Поезия от Емили Дикинсън
Снимка: Емили Дикинсън
Ако моженето беше равно на желанието –
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е –
безсилието да изкаже.
* * *
Научихме любовта добре –
буквите – думите – първа глава
от книгата – и откровението –
сякаш пресъхна подир това.
И тогава всеки от нас –
видя във другите очи –
светло незнание на дете –
детско незнание – да личи.
Което единият не бе разбрал –
искаше на другия да обясни.
Уви! Голяма е мъдростта –
и истината – с много страни!
* * *
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
* * *
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!
Емили Дикинсън
