Девети май, Дамян Дамянов
Снимка: Девети май, Дамян Дамянов
Небето беше нежно като ласка.
Светът по детски се усмихна: “Мир!”
Въздъхна, сне желязната си каска
и смъкна изгорелия мундир.
Светът бе пак такъв – в цивилни дрехи.
В усмивката му светеше тъга.
А върху оцелелите му стрехи
пламтеше оцелялата дъга,
която по един забравен навик
за майски дъжд напомни изведнъж.
Човечество, ти сякаш в миг забрави,
че превалял бе кървавият дъжд.
Ти пак се сети да подхванеш песен
и да приспиваш рожби в колене,
да мислиш за конете и овеса,
макар че във пожарите последни
овесът непоникнал изгоря…
Човечество, ти беше много бедно
войната всеки камък изора!
Да, камъкът… И камъкът не стигна.
И камъкът! А бе необходим -
на всеки мъртъв паметник да вдигнем
и дом за всеки жив да построим.
Но що от туй? Със първите салюти
небето над света се проясни.
И хората изстрелваха барута,
за да не черни другите им дни.
Летяха гълъби във необята
и носеха мира на този свят.
Понеже още нямаше плакати,
за нас те бяха първия плакат…
Девети май! Велик, мъжествен, ласкав,
той шестваше по тази земна шир!
Със алени пагони и без каска
животът се завръщаше пак… Мир!
Девети май, Дамян Дамянов
