Сряда, 28.10.2020
Бъдете отговорни! Спазвайте дистанция!       

Първата ми кола в САЩ, Никола Груев

Буикът, Никола Груев

Снимка: Буикът, Никола Груев

Буикът
Чикаго. 1970 година. Ранна пролет. Вече бях на няколко месеца в Америка, имах работа, съвсем малко спестени пари и огромно желание да си купя кола. Като казвам съвсем малко спестени пари, разбирай $200. Бях се запознал с една българка, казваше се Руска, от много време там, която все се завърташе около нас, ако има да помогне с нещо. Беше си оставила телефона, за в случай на нужда. Беше семейна с четири деца – три момичета и едно момче. Съпругът й беше дърводелец, също българин, Иван се казваше. Щях да я търся, че без нея, не си представях как можеше нещо да стане. Нещо като купуване на кола, пък макар и на старо.

Бях пристигнал в Чикаго преди приятеля си. Той остана в Италия, да си чака редът. Имайки него пред вид, бях наел голяма стая с прилежаща й кухничка. В стаята имаше само един креват. Нямаше място за повече. Но пък беше голям. По-голям от спалнята на наш’те. На него шяхме да спим и двамата, докато се пооправим парично. Вече се бях научил да готвя. Можех да правя страхотна пилешка супа, пиле каша и ... двете бутчета ги оставях за последно, както са варени, да си ги запържа в масло. Една кокошка от супермаркета струваше точно петдесет цента, готова, очистена. Дреболийките бяха отделени, увити в попивателна хартия и напъхани обратно в очистената от вътрешности кокошка. Тази подробност не я знаех, но след като сварих първата си кокошка и хартията с дреболиите изплува отгоре, разбрах.

Приятелят е вече при мен. И двамата работим като жанитори (чистачи) в една и съща банка. Започвахме работа от шест вечерта, до два сутрин. Отивахме на работа с автобус, но връщането кофти. Няма транспорт толкова късно. Един сърбин с кола, минаваше да ни прибира срещу заплащане. И той работеше същата работа, но в друга сграда.
Лежим с приятелят и правим сметки. Ако някой от нас двамата има кола, ще спестим парите дето даваме за автобус и тези дето даваме на сърбина. Освен това, щяхме да возим и останалите българи на работа и да ги връщаме. Всеки ще предпочете, вместо да дава един долар за отиване и връщане на автобуса, да ги дават на нас. Щяхме да ги взимаме от вкъщи и да ги връщаме до вкъщи.

От двама ни, аз бях този с “парите” и с по-големия мерак за кола. Приятелят ми обеща да помогне с неговите сто долара. Нямаше повече. Обадихме се на Руска. Жената се отзова веднага. Казахме й какъв ни е проблема. Тя се зарадва. Вече с кола, щяхме да можем да им ходим на гости (кой за какво си мисли). Бяха голямо семейство. Пълна къща.

Беше събота. Тръгнахме с нейната кола да обикаляме дилърите, да търсим кола за мен. Тук кола, там кола, на нищо не ми се спираше погледа. Най-после, в един сравнително малък дилър, видях кола да ми пасне. Беше луксозен Буик-Електра. Електрите са най-луксозната серия на марката Буик. Моделът беше ’64 година. Само шест години стар, чист и запазен. Беше “hard top” или с твърд покрив. Това значеше, че като се спуснат прозорците на предната и задната врата, между тях нямаше колона да подпира покрива. Отворено пространство. Колата беше на 88 хиляди мили (близо 140 хиляди километра), със седем литров двигател. Климатик, всичко автоматик, мам си джейс. Направо хлъцнах. Цената й беше $800.

Влезнахме в стаята на дилъра да се пазарим. От цената нищо не отстъпи, но вместо да тегля заем от банка, той се съгласи да ме финансира ако Руска се подпише за гарант. Тя ме погледна и ми намигна. Нямаш проблем, като да каза. Чак не можех да повярвам. Щях да си отида с колата. Баси мамата. Колко бързо се наваксвало с мечтите в Америка! Но, не това до сега беше целта на разказа. Това до сега беше фонът.

В Чикаго бяхме доста българи. Приятели бяха тези, с които сме били заедно в италианският лагер. За три-четири месеца, опознали сме се що годе. Вече повечето имахме коли. Като дойде събота и неделя, чудихме се накъде да поемем, че да разходим колите. Който още нямаше кола, качвахме го с нас за компания.
Тази събота, разбрахме се, ще ходим към Джолиет. Защо? Ами, да ни пита човек. Името на градчето звучеше добре. Като името на хубава жена. Освен това, там беше и щатския затвор. Значи съчетахме името с хубава жена, прибавихме и затвор, че авантюрата да е пълна. В същност, в тази посока не бяхме излизали още. Затуй – натам.

Три коли сме. Аз, с моят Буик, един Васко, с неговата Импала а третата кола я забравих к’ва беше и дори кой я караше. В трите коли да имаше две-три празни места. Караме и се кефим. Шосетата, да ти е кеф да караш по тях. Колите – да им се ненакараш!
След около час каране, усещам нещо, колата ми не върви както трябва. Като река да дам газ, колата намалява. Като отпусна газта, престава да намалява, но и не поема. Издъних газта до край и колата свърши курса. Мотора угасна. Изпод капака взеха да излизат облаци пАра. Колата стана неуправляема. Кормило и спирачки, работят с докосване на кутре, но само ако мотора работи. Не работи ли, опъваш жили да завиеш или да спреш. Дадох къси – дълги няколко пъти, за другите две колки да знаят че съм закъсал. Отбих в страни, спрях и отворих капака. Сърцето ми се сви от гледката. Мотора ми се видя като счупен на две. Перката за охлаждане на радиатора, на една страна, клюмнала надолу. Ремъците – всичките станали на парцали. Един не останал здрав. От всякъде излиза пАра. Всичко мокро. Дори капе от вдигнатия капак.
През това време, другите две коли, направили завой на обратно, стигат до нас, правят още един завой на обратно и спират зад мен. Десетина човека, чудим се к’во да правим. Не че имаме кой знае какъв избор. Въртим се, сучем се, оглеждаме се. От нийде взора надежда не види.
В това време, както се въртяхме и се сучехме, бавно ни подмина един резедав Крайслер Ню Йоркер, последен модел. Отби и спря отстрани. Всички се вторачихме натам, като пуйки. От колата излиза едър американец. Заклаща се към нас, с несигурна походка. Пиян като задник, но иначе усмихнат и приветлив. Пита какъв ни е проблема. Докато обясняваме на неразбираем английски, той се надвесва над счупения мотор, гледа, изправя се и казва “No problem”! Е как да не е проблем, като сме по средата на нищото, събота е, нищо не работи а и нямаме пари. Не било проблем!
Пита на кой е колата.
- Моя, казвам.
- Ела с мен и се запътва към колата си.
- А другите?
- И те да дойдат.
Разбрахме се другите два автомобила да ни следват а тия които бяха с мен да се качат в крайслера. Американеца седна от другата страна. Аз, вика, съм пиян. Ти карай. Аз ще ти казвам накъде. Беше оставил мотора да работи, с климатика включен. Вътре – да вкочанясаш. За първи път ми беше да карам толкова нова и скъпа кола. Всичко работи безшумно. Абе, мечта.
Продължихме по пътя. На първото отклонение, накара ме да завия. Отправихме се към някакво село. Още далеч пред селото, от дясно на пътя, имаше една единствена постройка. Желязна конструкция, облицована с коругирана ламарина. Голяма, двойна, плъзгаща се врата, като за големи камиони. На едната от вратите, друга по-малка врата, за хора. Американеца отвори вратата и прекрачи прага. Последвахме го и ние. Вътре, около една състезателна кола, работеха по мотора няколко души. Имаше и други няколко коли. Имаше и камион. Прекъснаха си работата и се изправиха. Американеца взе да им говори за моята кола, дето не беше проблем. Пак! Не било проблем! Един от тях се отправи към сервизния камион. С него вдигат коли и ги теглят до където трябва. Запали го и излезе. Ние останахме да го чакаме. Явно, не е имал нужда от помощ да вдигне колата. Не би било рентабилно.
Останалите американци, пак се наведоха над мотора. Беше разглобен до буталата. Събираха го. За няма петнадесет минути, монтираха му главите, карбуратор, едно – друго. Единият от тях влезе в кабината и завъртя ключа да го запали. На двигателя ауспусите не бяха сложени. Представяте ли си? Шумът беше, все едно че се сипеха гръмотевици една след друга, по много в секунда. Ако речеш да викаш, единствено се вижда че си мърдаш устата. Ако излиза нещо от нея, нищо не се чува. Заглушава се в шума от мотора. Разгеле, угасиха го. Уж тишина, а все още не си чуваме приказката. Ушите “помнят” шума и още не възприемат тишината.
Тия американски мъже, в този оглушителен шум, бяха чули нещо, което не им хареса. За още петнадесет минути, пак разглобиха двигателят на съставните му части. Целият мотор, разглобен на цимента до тях. Всяко винтче, всяка пружина, всеки повдигач, наредени като мъниста, едно до друго, едно зад друго, по реда на разглобяването.
През това време колата ми пристигна, теглена от сервизния камион. Отвориха й капака и я погледнаха. Казаха че ще я оправят. Те хубаво ще я оправят, ами кой ще плати? Аз нямах пари. Останалите българи, бръкнаха се. Едвам се събраха $15. Ле-леее, ами сега? Трябваше едната кола да се върне до Чикаго, да обикалят от българин на българин и да съберат пари. Колкото могат. Колко ли ще могат? Всички бяхме по на няма и година в Америка. Всички сме тантел марка. Пък и нямаше гаранция, че ще намерят някой. Добре че следващият ден беше неделя. Ако не можеше до вечерта, щяхме да се приберем някак, да търсим пари неделя сутрин и да идем за колата в неделя след обед.
Разбрахме се. Едната кола отива за пари в Чикаго. Другата – остава където е, да чака. Моята ще се поправя през това време.
Американецът, дето ни доведе, подбра ни всички да ни води на бар. Първо обаче, трябваше да се отбие до тях, да се обади на жена си. Човекът беше багерист. Това му беше работата. С тази работа изкарваше парите си, изплащаше къщата си, издържаше жена и три деца, изплащаше крайслера си и колата на жена си. Сега щеше и на бар да ни води.

Къщата му голяма, дву-етажна. До нея и малко назад – голям гараж. Пред къщата – голяма тревна площ с няколко големи дървета. Тротоар – тясна бетонна пътека, успоредно на пътя, на метър от него. Пак трева от пътеката до бордюра. На гаража, по средата, над двете врати, закачен баскетболен кош. За децата да тренират. Така е почти на всеки гараж, почти на всяка къща. Разхвърляни велосипеди на всякъде. Децата – нямаше ги. Кой ги знае къде бяха.
Жена му, като ни видя, хвана се за главата. Сигурно не й беше за пръв път. Нашият – само се хили и ни поведе към бара. Викна по питие за всички ни. А на нас ни неудобноооо. Че нямаме пари за едно пиене. Нямаме пари да му върнем повикването. Около нас, пълно с младежи и момичета. Хубави. И едните и другите. Пият си, танцуват си, веселят се. Бяхме събрали две маси. Багеристът по средата. Слуша ни и ни гледа сеира. Викна ни по още едно пиене (мезето без пари – пуканки на корем). Не помня какво си бях поръчал. Пия си питието а под лъжичката, нещо ми фърка. Какво ли ставаше в гаража. Щяха ли да могат да я поправят. Колко ли щяха да ме обръснат? А мойте хора, дали щяха да намерят пари още тази вече или трябваше да търсим и в неделята? По едно време взе да се стъмва. Дадох зор, да се връщаме към гаража, да разберем какво става. Тръгнахме. Влизаме в гаража и първо не си видях колата. Попитах къде е. Показаха ми я, в страни, да не пречи. Готова била. Муци. Похвалиха ми я, че работела много добре и че нямала никакъв друг кусур. А какво й е било? Ами, нищо особено. Лагерът на водната помпа задрал и се счупил. На този лагер е нанизана остта на перката за охлаждане. Един път като се счупва лагера и перката увисва, ремъците излизат от местата си, омотават се и се скъсват. През отвора на водната помпа изтича всичката охладителна течност, гореща и под налягане. Иначе нищо друго и нямало. А колко ще струва?????????????????????
ДВАДЕСЕТ И ТРИ ДОЛАРА! Те не се пазарели и не правели отстъпка. Аз пък не мога да се начудя. Как може само $23. Могло! Това включва нова помпа, гарнитура, лепило за гарнитурата, нови ремъци, работа, пълен двигател с антифриз. За $23!
Влезнах в колата и я запалих. Трябваше да се ослушам за да я чуя че работи. Излезнах отвън и вдигнах капака. Всичко освен перката, изглеждаше неподвижно. Мотора работи и спи! Едновременно! Загасих колата и зачакахме хората от Чикаго. Дойдоха някъде към десет. Търсили, търсили и не могли да съберат повече от $30. Това е. Ако поправката струваше повече ... Дадоха ми ги с парче хартия. Бяха написали кой колко дал, да знам на кого колко да върна.
За щастие никого не задЪржахме от механиците. Хората се готвеха за състезание на следващия ден. Всички младежи и девойки дето бяха в бара, на следващия ден щяха да бъдат на състезанието. За тях нямаше празно в забавленията. Ние, сигурно щяхме да се съберем на футболното игрище, между езерото и крайбрежното шосе и да ритаме топка.
Така беше в началото.


На снимката е и приятелят ми, с когото делихме креват, след това апартамент с три спални стаи. След това се разделихме. Всеки пое неговия си път. Сега делим само спомени с него.
Това е същият човек от разказа Бай Антон, живеещ във форт Лаудердейл, който се отзова да ми помогне. Още там живее, но си направи и къща на село, където прави сметка, като пенсионер, там да живее по шест месеца всяка година.

Автор: Никола Груев

е - Здраве и култура

01-10-2020 | виж всички новини | 


loading...

Анкета

На този ден

    На 28 октомври 1981 г. в Сан Франциско е създадена метъл-групата Металика.     През 1981 година, роденият в Дан... повече