Лудостта Васил Гендов, началото на българското кино с "Българан е галант"
Снимка: Васил Гендов, Българан е галант
Лудостта е Гендов - история на българско кино
Еволюцията на киното – от самата му поява до ден днешен – е изумителна.
През 1895 г. се ражда не просто филмовата магия, но и един нов, различен, необикновен начин на себеизразяване.
Първите стъпки не носят достойнствата на по-късните постижения, но те ни дават да разберем, че се задава буря. Тя е вихър от таланти, творци, творби. Но сред тях са и бащите, пионерите.
Ако за Франция това са братята Люмиер, за България това е Васил Гендов.
У нас киното “стъпва” за пръв път в началото на XX век, т. е. почти веднага след раждането си. През 1904 г. се случва друго важно събитие – чехът Франц Прохаска пристига в София и дванадесетгодишния тогава Васил Гендов става за пръв път свидетел на технологичното явление. “Кучета контрабандисти” се нарича филмът, който момчето гледа на първата си прожекция. Това го променя за цял живот и насочва вниманието му към една цел – да бъде заснет български филм. Ала задачата нито е лека, нито идеята е узряла напълно. Васил Гендов заминава за чужбина, където продължава образованието си, междувременно в България киното се стабилизира и става “редовно”, а не “гостуващо” и това още повече налага нуждата от родно производство.
Така идва 1910 г. – спорове, дебати, спекулации, догадки, подвеждане: какви ли не определения заслужава тази противоречива дата.
Големият въпрос е "Кога точно е бил заснет и прожектиран за пръв път “Българан е галант?"
Дали това се е случило през 1909-1910 г. или е било някъде в периода 1914-1915 г.? Гендов до смъртта си настоява, че събитието е станало в по-ранната година, но от друга страна преки доказателства за думите му няма.
В “Бащата на българското кино” – обширен текст за живота, творчеството и личността на Гендов, хуманитаристът Петър Кърджилов пише:
“...От една страна са мемоарните свидетелства на самия Гендов, на неговите близки, на някои от участниците във филма, на някои от пионерите на българското кино, на свидетели на първите снимки и първата прожекция на
“Българан е галант”. От друга страна е неумолимият и реален факт – публикуваното съобщение в столичния вестник “Дневник” от 14 януари 1915 г., в което се казва: “Сензация в
“Модерен театър” – “Българан е галант”. Това е името на първата българска кинематографическа комедия”
Кога е снет “Българан е галант”? През 1910 или 1914 г.? Дали е показван преди да се появи горното съобщение? Кърджилов е по-скоро склонен да се довери на Гендов и да приеме неговата версия:
“Лично аз не виждам защо да не вярвам на човек, на когото целият живот е бил отдаден на българското кино. Нека не забравяме, че рекламата в пресата си е пробила път по-късно от това събитие, когато в края на 1910 г. в столицата отваря вратите си вторият киноас “Одеон”.
Из по-късните публикации в периодичния печат започва все по-често да се отстоява мнението, че филмът наистина е бил реализиран през 1914 г., а не по времето, за което твърди Гендов. Всички обаче са склонни да забравят или пренебрегнат неудобния спор за сметка на нещо много по-важно – “Българан е галант” дава началото на българската кинематография и това е повод за гордост, а не за свади.
Васил Гендов (1891-1970) е реален човек, който напомня на някакъв художествен персонаж. Донякъде шаблонно би прозвучало, ако се каже, че животът му, неговата съдба и творчески път, са като че ли взети от киното, а не от действителността. Със заснемането на “Българан е галант” (редно е да се отбележи, че това e станало с помощта на двама не-българи: унгарецът Отай Аладар, който по онова време е бил собственик на кино “Модерен театър”, и испанецът Гаетано Пиа де Флорес – оператор) започва не само “трънливият път на българския филм”, но и несгодите на самия му “баща”.
Основните обвинения, насочени към Гендов са по повод елементарното естество на сюжетите, които развива – лековати комедии, сълзливи мелодрами със съмнителен хепиенд. За съжаление само един от филмите му е изцяло съхранен, което спъва каквито и да е опити за обективна оценка; част от сценариите са запазени и ни дават възможност да предполагаме, но в никакъв случай да анализираме аспектите на творчеството му. Ала в случая се получава отново някаква полемика, сходна с тази за годината на излизане на “Българан е галант” – не е ли по-важно да се признае бързото осъзнаване на режисьора, неговото многостранно “оглеждане” в света на целулоида (той е изпълнявал ролята не само на режисьор, но е бил и продуцент, актьор, сценарист, а съпругата му Жана неотстъпно му е помагала във всяко едно отношение), смелото хрумване и нагърбване да посееш ново изкуство в среда, която открито е демонстрирала враждебност и пренебрежение към него, да продължиш делото с още дузина филма, единият от които е първа екранизация на “Бай Ганьо”, първи звуков филм, създаването на “Янтра Филм”, полагане основите на Държавния киноархив (сега БНФ)... Фактите не говорят, а направо крещят – подобно на изиграния от самия него Васил Левски, Гендов слага на плещите си една почти апостолска задача и успешно я изпълнява в процеса на просвещаване на родната култура. Артистите са хора, които не се съобразяват с порядките, а дръзват да сторят неудобни или провокативни за тълпата дела.
“Да си луд е голяма отговорност”, твърди един български писател, а аз допълвам: “Да си Гендов означава хем да си луд, хем да си отговорен.” Луд, защото смее да пристъпва в непознати територии, да се разхожда гримиран на обществени места и да увековечава съпругата си като Девойката, докато минувачи го замерят с камъни и му се присмиват; отговорен, защото събира кураж да посочи обвинително към греховете на улицата – алкохолизма, хазарта, проституцията – и това да не остане незабелязано. Важно е как произнасяш посланието си, но е важно и какво е въпросното послание.
Ако актьорските способности на Гендов се изчерпват с жестикулиране и гримасничене, то творческото му присъствие е безспорно. То не е концентрирано около една определена черта или изява, а върху цялостното поведение и постижения. Това, което го отличава от останалите е, че той не се задоволява само с поставянето на началото на родното кино. Гендов непрекъснато търси нови пространства, които би могъл да посети. Но наивитетът му пречи да преуспее и да започне самостоятелно да ръководи плановете си. Така едното е за сметка на другото; постигането на духовната цел се компенсира с метериален неуспех. Обаче явно това не го е тревожело. Или поне не е било дотам тежко, че да го откаже от призванието му: “За всеки един филм... мога да ви разказвам истории с години. Това бе мъчение. Това бе радост. Това бяха възторзи и унижения...”
Но ние би трябвало да се тревожим. Защото е недопустимо да се подминава това, което носи в себе си ярък блясък, което несъмнено можем да наречем национална гордост. Вещият усет на Гендов и почти мазохистичният му работохолизъм (снимане на два филма по едно и също време), както и очебийната му съвест, проектирана на екрана в защита на съкровените човешки ценности, му отрежда място не в аналите на българското или световно кино, а в родната ни история изобщо. От експериментите с т.нар. “киноскеч” до съвсем професионално извършения от самия него монтаж, Гендов се извисява не толкова като творец, колкото като личност.
И тъжната истина е, че след неговото оттегляне от света на киното, екранното изкуство е забавило своето развитие: сравнявайки това, което е било до “Земята гори” (всичките нововъведения и опити) и онова, което е последвало след това – инерция.
Естествено, че с Гендов не си отива българският филм, но едва ли след него е имало, има и ще има така всестранно надарена с идеи и кураж личност, която в безброй много насоки е упътвала седмото изкуство в България.
Ако цената за успеха на Гендов е лудостта, то тя въобще не е висока. Жалко, че у нас лудите са толкова малко...
Автор: Благой Д. Иванов, род. 1980) , завършил "Кинознание" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".
