Поезия от Мирослава Симеонова
По-бързо! Да намеря
тихия пристан, да намеря
тишина. Да намеря
спасение от този шум,
от тази суетня.
По-бързо! Да се спася
от тъмна неизвестност,
от непредсказуемата участ!
По-бързо! Да се завърна у дома!
И сънувах град...
Лъскав, бляскав и красив.
Улици, изпълнени с хора.
залети от реклами –
реки, морета, океани.
Илюминации, виенско колело.
Влакчета на ужаса с обратен знак.
И вървях...
Вървях с някого,
когото не познавах,
но обичах.
Сънувах и поле –
чисто и зелено,
набъбнало с надежда,
величествен покой.
Сънувах и море –
и то спойно.
Ближеше стъпките ми,
заличаваше моето име.
И тогава се събудих.
От прозореца съзрях
моя град –
овехтял и тъжен.
Полето се гърчеше
в родилни мъки,
разсичано от синори.
Морето стенеше пенливо,
гневно блъскаше вълни
в брега.
Оказала се бях отвъд съня
Всъщност вече
съм духовен емигрант –
душата ми се скита по света
немилвана, неутешена.
Духът ми броди
и търси отговори на въпроси,
които и мъдрецът не познава.
А бих искала да коленича
пред някой светъл храм,
да съзерцавам купола,
небето синьо,
зелената трева наоколо,
да помълча, да се посмея,
а когато дойде време
с чернозема роден
просто да се слея.
