Първата подземна линия на Нюйоркското метро е пусната на 27 октомври 1904 г.
Снимка: Метрото в Ню Йорк
Първата подземна линия на метрото в Ню Йорк е пусната през 1904 г., първата наземна - 35 години по-рано.
Големи части от метрото (особено извън Манхатън) са издигнати на платформи (понтони) или преминават през просеки.
Строителството в централните райони първоначално е постигано чрез разкопаване на улиците, докато на по-късен етап (при изграждане на по-дълбоките тунели в участъците Харлем и Ийст Ривър) са използвани машини за подземно копаене (т. нар. „къртици“).
През 2005 г. Нюйоркското метро постига рекорден пик на превозени пътници за изминалите 50 год. — 1,45 милиарда пътници.
Станциите на Нюйоркското метро обхващат следните квартали: Манхатън, Бруклин, Куинс и Бронкс.
Стейтън Айлънд има железопътна линия, която е открита през 1860 г. и използва подвижен състав модел R44, но няма връзки и не е официално част от Нюйоркската метро система, въпреки че е включена във всички официални карти на метрото от 1998 г. насам.
Всички линии преминават през Манхатън с изключение на линията „Франклин Авеню“ (Franklin Avenue Shuttle) в Бруклин, линията „Рокауей Парк“ (Rockaway Park Shuttle) в Куинс и „Бруклин-Куинс Кростаун Локал“ (Brooklyn–Queens Crosstown Local), която свързва Бруклин и Куинс.
Почти всички 468 станции на метрото (с изключение на две) се обслужват 24 часа в денонощието.
Въпреки названието си Нюйоркското метро не е изцяло подземно. Около 40% от метро системата е на повърхността (наземна или повдигната на платформи от стомана и бетон). Всички линии са отделени от уличното автомобилно движение и пешеходците.
