Николай Лилиев е роден на 26 май 1885 г. в Стара Загора
Снимка: Николай Лилиев
ПРОЩАВАЙ! Не зови! Не спомняй!
И не проклинай свойте дни!
Душата ми блуждай бездомна,
но свойта участ не вини.
Аз не разбирам, не греша
и отминавам пак безгрешна,
тъй както някога те срещна
безпаметната ми душа
в денят на първите съблазни,
в денят на първата лъжа.
Аз не разбирам, не тъжа
по нашия забравен празник,
угаснал в здрачните вълни
на всепрощаваща забрава.
О, чуй, душата ми звъни:
не спомняй! Не зови! Прощавай!
Николай Лилиев (истинско име Николай Михайлов Попиванов) е виден български поет символист и драматург.
От началото на века до войните Николай Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм.
През есента на 1909 г. Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където учи търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура.
През 1910 г. Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912 г.) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912–13) и в Свищов (1913–15).
През 1922 г. излиза книгата му „Лунни петна“ (наградена от Министерството на просвещението).
От есента на 1924 до 1928 г. и от 1934 г. е драматург на Народния театър в София.
Паметна плоча на поета Николай Лилиев на дома му на бул. „Княз Борис I“ във Варна, в който той живее от 1932 до 1934 г. и където пише последния си цикъл стихове „Край морето“
След поемата си „Родина“ (1925) в продължение на 6 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 г. се появява антологичната му книга „Стихотворения“, а през март 1934 г. в „Златорог“ излиза цикълът „При морето“ – последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932 – 1934) в Търговската академия.
Като драматург в Народния театър в София (1934 – 1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура.
Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Морис Метерлинк („Чудото на Св. Антоний“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“), Хенрик Ибсен („Малкият Ейолф“) и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г.
Лилиев е избран е за академик (1945) и след това участва активно в изданията на Института за литература при БАН.
