Мото: Посветено на всички, които ще кажат това не се отнася до мене
Снимка: Мото: Посветено на всички, които ще кажат това не се отнася до мен
„Приказка за стълбата" е едно от последните произведения на Христо Смирненски, което той създава в края на живота си, докато е в санаториума в Горна баня. Произведението е сатирично и би могло да бъде определено като фейлетон, но в същото време е и поучително, което ни дава основание да го наречем притча. В него рефлектират възгледите и опасенията на автора за някои страни от човешките взаимоотношения. Въпреки младостта си, поетът вече има достатъчно поводи за размисъл в това отношение, които го подтикват да напише своята забележителна „Приказка за стълбата".
В мотото на "Приказка за стърбата" Смирненски отправя своето предупреждение: „Посветена на всички, които ще кажат „ Това не се отнася до мене!"
Творбата е актуална и днес, тъй като вложените в нея идеи и послания не са се променили и изчерпали във времето. Предателството - волно или неволно, си остава едно от най-големите изпитания и падения на човешката природа. Творческият замисъл на Смирненски е да внуши на читателя, че колкото и да е чиста една душа, тя винаги може да бъде изкушена и тласната към предателство, заблудена и подведена да измени на идеите си. Опиянени от постигнатото, подобни хора не осъзнават, че са манипулирани.
— Кой си ти? — попита го Дяволът...
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
