Мао Дзедун избива врабчетата през 1958 г., което води до екологична катастрофа в Китай
Снимка: Мао Дзедун нарежда избиването на врабчетата през 1958 г., което довежда до екологична катастрофа в Китай.
През 1958 г. правителството на Китай, начело с Мао Цзедун, предприема петгодишен план за икономическо развитие, наречен „Големия скок напред”, тъй като страната изоставала не само от западните държави, но и от членките на социалистическия лагер. В рамките на тази кампания производството на стомана трябвало да се увеличи 6.5 пъти, а това на зърно 2.5 пъти.
За да се увеличи пък зърнопроизводството, Мао Цзедун въвежда няколко плана.
Мао Дзедун нарежда избиването на врабчетата през 1958 г., което довежда до екологична катастрофа в Китай.
Точка от плана включвала изтребването на вредителите на селскостопанските култури, каквито се смятало, че са врабчетата. Акцията била мащабна. Бил мобилизиран целият народ, дори учениците. Те викали, удряли тенджери и барабани, размахвали парцали и ръце, качени на покривите. По този начин не позволявали на врабчетата да кацнат. Това довело до сигурната им смърт, защото птичките могат да прекарат в полет само 15 мин. Те капвали мъртви на земята от изтощение, което ентусиазирало хората още повече. Били са избити близо 2 милиарда птици, а от телата им се трупали купчини, високи няколко метра.
Стратегията обаче се оказала крайно неуспешна, защото врабчетата всъщност изяждат други по-големи вредители - гъсениците и скакалците. Вследствие на това зърнените култури били нападнати от насекомите, което довело до невиждан глад. Това причинило смъртта на около 20 милиона души, а неофициалните данни сочат, че жертвите действително са много повече. Носят се слухове, че гладът бил толкова мащабен, че хората започнали да се изяждат един друг. Въпросът за породилия се тогава канибализъм, е засегнат в книгата „Надгробен камък” на журналиста Янг Джишенг, която веднага е забранена в Китай. Хора, преживели трагедията, разказват, че по време на кризата им се е налагало да ходят в планините, за да търсят диви плодове, листа и всякакви ядливи треви. Тези ресурси обаче бързо свършили и след това е трябвало да разравят корените, за да ги ядат…
Една от стратегиите се наричала „изкопаване на земята”. Вероятно с надеждата да облагородят почвата в дълбочина и така да я направят по-плодотворна, управниците накарали селяните да изкоренят посевите си, дори онези, които били вече готови за събиране на реколтата. След това горният добър слой на почвата бил заровен на дълбочина един метър. Този ход също не довел до добри резултати.
