Кой писател през 1841 г. минава през българските земи и описва преживяванията си в пътепис
Снимка: Кой писател през 1841 г. минава през българските земи и описва преживяванията си в пътепис?
Вероятно малцина от нас знаят, че един от най-известните писатели Ханс Кристиян Андерсен e посещавал българските земи и е успял да се докосне до нейната уникална природа и бит. Своеобразната му обиколка е и предизвикателство към традиционното схващане, че в епохата на османското иго България остава изолирана от Европа и че останалите европейски народи са забравили напълно за съществуването на нашия народ.
Датският писател Ханс Кристиян Андерсен посещава българските земи през 1841 г. и споделя впечатленията си в своя пътепис „Пътуване по Дунав“.
Пътеписът е част от неговия сборник с пътеписи, озаглавен „Базар на поета“. Различни изследователи определят пътеписите на Андерсен като смесица от журналистически бележки и поетически книги, описателни и звучни в начина, по който представят реалността.
„Българската Одисея“ започва на 5 май 1841 година, когато тръгва от Цариград на борда на кораба „Фердинанд I“ и през Черно море стига до Кюстенджа. Оттам се прехвърля на дунавския параход „Арго“, чийто капитан е далматинецът Марко Доброславич, а екипажът е съставен от италианци.
Ето и какви са първите му впечатления от българските земи: „Българският бряг обаче се извисяваше неравен и обрасъл с растителност, а почвата изглеждаше благодатна за обработване. Но големи площи стояха напълно пусти. Хиляди хора емигрират от Европа към Америка, а колко по-добър дом биха могли да намерят тук. Тук е плодородна земя, разположена до една от най-големите реки на Европа – пътят към Ориента.“
Първите български градове, с които той се сблъсква са Силистра и Тутракан: „Посрещна ни първият град от българската страна: Тутракан; пред всяка къща имаше малка градинка. Полуголи хлапетии тичаха по брега и викаха към нас: „Урала!“ Тук всичко говореше за мир и спокойствие; безредиците в страната все още не бяха достигнали този бряг. Въпреки това, научихме от турците, които бяхме качили на борда предишната вечер в Силистра, че няколко бегълци прекосили Дунав, за да намерят убежище в Букурещ. Зад хълмовете бушуваха бунтове и смърт.
След Тутракан се натъкнахме на изключително живописна долина. Прелестни плетове висяха над червено-кафява пръст. Табун от прекрасни черни коне бяха подкарани към реката, за да бъдат преведени от другата страна. Един от тях се отличаваше с живите си движения, черната като въглен козина и веещата се грива. Така тичаше надолу по хълма, че земята излиташе от ударите на копитата му. Ти, див кон! Теб вероятно ще те яхне младата влашка княжеска невеста, ще те гали нежната ѝ ръка и ще украсят бляскавите ти черни страни с пъстроцветни чулове! Дали танцуваш, защото вече зърваш новото си отечество отвъд реката? Или пък във Влашко ще те използват за разплод и ще положиш началото на някой нов род, стотици пъти по-голям от табуна, който сега те обкръжава? Родословното дърво ще започне с твоето име! За теб е поздравът на момчетата, за теб, прекрасно огнено животно! Урала! Урала!“
