Историята, която не знаем: Българските държави преди 681 г. до 2137 г. пр. Христа
Снимка: Българските държави преди 681 г.
Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своето минало.
„Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал. Те вярваха, че светът е открит за тях, те никога не се съмняваха в победата си. Това е народът, на който се учудваше светът“, пише Магнус Феликс Енодий, 486 г. епископ на Павия (Италия), летописец, автор на над 500 произведения.
"Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история", пише Стефан Цанев в книгата „Български хроники”.
Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за обикновените хора. От друга страна това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила.
Тъй или иначе, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете.
Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година. Така пише в учебниците по история.
Но някои европейски учени задават въпроса: как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай.
По време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа прабългарите са победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си. Победили са ги, защото китайците се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предварително за него и нарочно нападнали същия ден.
Китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената. Като разбрали измамата, прабългарите пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената. Те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едните тръгнали на север, другите – на юг.
Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра – така се казва върхът и досега – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар.
Продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали втора държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то, наричали държавата Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия.
Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет и живели известно време край планината Мадара, после прехвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слезли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа.
После тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава. Наричали народа балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име – Балкис, това е Савската царица, описана в Библията, дето задавала гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.
По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров. Планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а свещената си планина – Мадара. Те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка - имената на своите стари градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н…
Но да оставим Савската царица и да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.
Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!”, после станал: „Не умирай, където си роден!”, но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столицата на Балхара, „перлата на Азия”, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра е написал свещената си „Зенд-Авеста”.
Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблазнен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос, и докато българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че нашага история е по-стара от Библията, българите са спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.
