В дясното му око блестеше една сълза - голяма, чиста, търсеща прошка
Снимка: Една сълза - голяма, чиста, търсеща прошка сълза
Сирените на линейката разсичаха на тревожни струи въздуха над Цариградско и пъдеха с безмилостния си вой ята уплашени птици навътре в Борисовата градина. Преди половин час бях пристигнал с полет от Рим на терминал две и термокамерата на изхода беше отредила, че съм болен. Въпреки, че дори не усещах температурата от тридесет и осем градуса, дисплеят не спираше да мига в червено, сякаш назидателно ме сочеше с пръст. Заради пандемията от корона вирус трябваше веднага да бъда отделен и със специализиран автомобил да ме откарат в болница за по-обстоен преглед. Сори за бакшишите, които се бяха скупчили като врабци на изхода, но този път им се изплъзнах и щях да пътувам с ВИП-транспорт.
Помолих сестрата ако може да не лягам, а да седя седнал по време на пътуването. Исках да гледам улиците, хората и парка преди карантината да ми щракне студените си белезници. И ако на летището приех всичко някак на майтап, в истерично пищящата линейка преживях нещо като изтрезняване. Булевардът беше толкова пуст, че чак тръпки ме побиха. Сирените наистина ми се струваха напълно излишни, защото на пътя почти нямаше други освен нас. Мушнахме се под моста и когато продължихме от другата страна към кулата и семинарията, дърветата с все още голите си клони взеха любопитно да надничат през затъмнените наполовина стъкла на автомобила. Къде изчезнахте всички, бе хора, хайде поне един да видя. На площада пред семинарията за миг зърнах възрастна жена, заметната с вълнен шал. Теглеше количка със старателно нагънати кашони. Никога преди не бих предположил, че тази женица, мярнала се само за секунди пред погледа ми, може да ми стане толкова близка и да ми донесе такова облекчение. От тук до болницата пътя ми се стори ни повече, ни по-малко от една въздишка.
На малък страничен вход, далеч от централния ме посрещнаха няколко души, облечени като астронавти и ме придружиха до лабораторията. Ако не бяха уморените, но живи очи зад предпазните шлемове, човек би си помислил, че е станал играчка в ръцете на смълчани роботи. Взеха ми нужните проби и ме заведоха до болнична стая-изолатор. Тук трябваше да изчакам решението на съдбата - дали да бъда хоспитализиран или да се прибера в къщи, където да се отдам на двуседмична пълна изолация. Опрях лакти на отворения прозорец и докато гледах огромните дървета в двора, безлюдните алеи и самотните пейки край тях, се размислих за цялата тая каша в която се оказах забъркан.
Работех като редактор в една от водещите средно големи фирми в бранша в столицата. Шефът и собственик на фирмата на години беше по-голям от мен, свръхамбициозен и опериран от всякакви скрупули човек. И ако по отношение на бизнеса определено имаше изграден нюх, в работата с хората, в нормалността на контакта и отношението към подчинените имаше доста какво да учи. Никога няма да забравя как в един от първите дни след назначението ми влезе в офиса, подмина ме и на висок глас попита колежката, която беше с по-голям стаж от мен:
- Как е новият? Справя ли се ?
Не чух какво му отговори тя, защото ситуацията ми се стори толкова странна и неочаквана, че за момент се оказах извън този абсурд. Явно бях невидим или поне шефът смяташе, че съм невидим и недостоен, за да се обърне лично към мен. Когато след секунди върнах мисълта си в стаята, обидата и учудването вече бяха отстъпили място на иронията. Искаше ми се да щракна с пръсти и да извикам:
- Ехо, аз съм тук и не е срамно да говорите с мен!
Вместо това мълчаливо го изгледах как излиза от стаята и трясва вратата след себе си. Колежката ме погледна някак съчувствено и с кисела усмивка рече:
- Е...Ами... Добре дошъл на борда!
После, докато вадеше малко огледалце от чантата си, добави:
- Споко, всички сме минали през това! Свиква се.
Не знам как другите са свикнали, но аз до ден днешен не мога. Уважение, човещина, такт - това за мен не са празни и ненужни думи и семейството още в ранните ти години трябва да те научи да ги цениш. Често след този случай ме напушваше смях като си помислех, че сигурно шефа и с жена си в къщи разговаря чрез посредник.
Та, този мой явно изтърван в детството шеф беше успял с връзките си да издейства европейски пари за "обмяна на опит". В рамките на три последователни месеца трябваше служители от фирмата да отидат в три големи европейски града и с пари на данъкоплатците да "обменят опит" за по една седмица. На първото "ол инклузив парти" в Мюнхен ходиха шефа и съпругата му. Тя не работеше при нас, но бизнесът беше семеен и всичко си беше в реда на нещата. Междувременно, сред колегите се заформиха залагания за това кой ще е следващият европейски екскурзиант. Аз като новобранец нито се надявах, нито влизах в сметките, затова имах шанса абсолютно спокойно да наблюдавам шоуто от първия ред. В края на краищата нямаше никой познал, защото и за Париж след месец отидоха пак шефът и половинката му. Беше ми любопитно да гледам отстрани как от старателно градената кула на надеждите, нашият бос вади със замах най-долното кубче и всички останали се сгромолясват с трясък.
И така, за третата евро-разходка интригата вече я нямаше, нямаше ги надеждите, залози също нямаше. А се оказа, че ако сред колегите ми е имало такива с нюх на комарджии, именно сега е трябвало да залагат. Заминаването за Рим съвпадна с първите случаи на корона вирус в Италия. Очаквано, шефът се уплаши. Съвсем неочаквано за мен, обаче, ме повика един ден в кабинета си. Докато стоях прав до вратата, той се опита точно в негов стил нескопосано да ме убеди, че е загрижен за младите кадри като мен, че фирмата имала нужда да квалифицира тези кадри и още...и още... С две думи, изпращаше мен в Рим за последното парти. Фалшивата патетика схванах веднага, не можех да разбера само защо не отказа въобще мероприятието, вместо да се прави на заинтересован за светлото бъдеще на редактор, който само до преди месец - два не беше достоен дори за един обикновен разговор. Решението му, естествено, не подлежеше на обсъждане, а по-късно в счетоводството, докато ми даваха билетите и командировъчните, разбрах къде е било заровено кучето. Ако не се проведе третия "семинар", фирмата трябвало да възстанови разходите по предните два, защото програмата се считала като цяло за незавършена. Знаех вече от опит, че безплатен обяд няма, но ако в онзи момент някой ми беше казал, че ще се наложи да плащам със здравето си, сигурно щях да откажа това пътуване, колкото и да харесвах Рим и да исках да го опозная отблизо.
Отварянето на вратата зад гърба ми ме извади от мрачния водовъртеж на спомените. Обърнах се и видях на прага да стои санитар със същите марсиански одежди като на тези, дето ме посрещнаха долу преди час. След като постоя нерешително в рамката на вратата, човекът ме помоли да го последвам. Заведе ме в един лекарски кабинет, където друг уморен "марсианец" - този път лекар, ме осведоми, че първата ми проба е положителна и че трябва да бъда хоспитализиран и да ми бъде направена и втора проба. Нямаше кой знае каква драма, краката ми не се подкосиха при лошата вест, приех че просто съм изтеглил късата клечка. Чувството, обаче, че съм себепредател, че сам съм предал собствения си живот ме обзе на момента и до днес не ме е напуснало.
Дадоха ми болнични одежди и докато ме водеха към втория етаж ми обясниха, че отделението е претоварено и ще трябва да деля стая с друг пациент, чакащ като мен втората си проба. Когато влезнах в помещението, бъдещият ми "съквартирант", който беше полегнал на второто легло се повдигна на лакти, усмихна се така, сякаш виждаше не непознат, а родния си син и каза с въздишка:
- Не е редно, Господи! Та то е още голобрадо! Дядо Асен наказвай, ама това дете защо?
Това дете, което дядо Асен жалеше, бях аз. Толкова доброта и искреност имаше в думите на стареца, че за момент се стъписах. В компютърното си, лишено от кой знае какви емоции битие бях забравил, че съществува Човещина и сега в болничната стая един възрастен мъдър добряк щеше да ми го припомни.
Оказа се, че дядо Асен живее в малко селце от другата страна на Витоша. Вдигнал предния ден температура, взел леко да покашля и фелдшерът го пратил тук за снимка. След като установили възпаление на белите дробове, лекарите му направили и тест за вируса, който се оказал положителен.
- Тя, иконата, ме предупреди още миналата седмица - продължи възрастният човек, докато се настанявах на леглото. Три сутрини поред, като се надигна и река да се прекръстя, забелязвах сълзата. В дясното око на Спасителя я забелязвах. Избърсвах я внимателно, но си знаех, че това е знак - недобър знак. Може да ти се струва невярно това, дето ти го приказвам, ама ей на, Бог ми е свидетел!
Каза това дядо Асен като видимо трудно сдържаше кашлицата в гърдите си и се прекръсти. Тъкмо си мислех да го попитам за децата му, когато той на пресекулки, заради трудното дишане, продължи да ми разказва:
- Не исках да притеснявам сина, мислех изобщо да не му се обаждам. Той тука - в София живее. Ама докторите без да ме питат му се обадили, щото такива били разпоредбите. Трябвало и той да се изследва и да остане под домашна карантина. Баш сега ли - вика, бе тате, намери да се разболееш, знаеш ли колко работа имам на главата си, а трябва да си седя в къщи. Началник някакъв е, знам ли го, но все му е натоварено, все бърза. По-късно ми се обади да ми каже,че с голям зор ми е намерил и ми е купил... абе, машинка за дишане някаква, забравих как се казваше. Ако се наложело, де, защото в болниците не стигали.
Кашлицата прекъсна разказа на дядо Асен, а сега и аз за първи път от идването ми в болницата се закашлях. Сякаш някой изведнъж изсипа натрошен тебешир в гърлото ми. Втресе ме и затова легнах и се завих с одеалото, а съседът ми, като с мъка укротяваше кашлицата, продължи:
- Господ с право ни наказва! И не сте виновни вие - младите, ние, вашите бащи сме виновни! Много ни търпя той, милостивия, много ни чака...А ние какво? Лошотията оставихме да шета в душите ни, децата си не научихме на Добруване, не вдигнахме ръка и не застанахме пред тях, когато се юрнаха към парите и мачкаха всичко по пътя си. Днес вече е късно, много е късно за прошка и затова се моля само едно - нас да накаже Бог, а не децата и внуците. А на тези, дето ни дават акъл от телевизора ми се иска да им кажа, че не ръцете, сине, а душите трябва да пазим чисти, ако искаме да ни има.
Каза това старецът и в нов пристъп на кашлица отново се прекръсти. До късно вечерта си говорихме, а малко след полунощ моето състояние рязко се влоши. Трудно дишах, горях в температура, която със сигурност беше стигнала далеч над тридесет и осемте градуса, които ми измериха на летището. Сега вече усетих и страха, който сковаваше мускулите ми. Лекарите се разтичаха, оградиха леглото ми с найлонов калъф и ме подкараха към интензивното. Докато гледах в коридора преминаващите в галоп лампи над главата ми, дочух и разговора на тези, дето бутаха леглото ми към Спасението. Нямало места в интензивното и нито един свободен респиратор нямали. Тези бягащи лампи и притесненията на медиците, всъщност, бяха последното нещо, което си спомням от вечерта.
Събудих се на следващия ден в интензивното на Александровска болница, където бяха намерили местенце за мен. Лежах по гръб, а гърдите при всяко поемане на въздух ме боляха така, сякаш някой беше сложил торба с цимент върху мен. Имах поставен респиратор и дишах учестено на безброй къси пресекулки. С крайчеца на очите си гледах ситно накъдрената линия на монитора в страни от леглото, която бързо се изнизваше от ляво на дясно. Бях гледал по филмите как когато тази линия се изправи, се чува един зловещ непрекъснат звук и това ме мотивираше да продължавам да дишам и да поддържам вълнообразна линията на живота си. Не знам страхът ли, системите и респираторът ли помогнаха, но след пет дни вече се бях стабилизирал и поради недостига на легла ме изписаха за домашно долекуване. Тестът при изписването ми беше отрицателен и на практика не се налагаше да стоя затворен, но след преживяното нямах никакво желание да излизам от апартамента.
Толкова се бях фокусирал върху собственото си оцеляване, че едва на третия или четвъртия ден в къщи се замислих за останалите хора, тогава се сетих и за дядо Асен. Нямах представа как е, а точно в деня в който реших да отида до болницата и да проверя, ми се обадиха от фирмата в която работех. Уведомиха ме, че съм съкратен и трябвало да мина през офиса да подпиша документите и евентуално да се регистрирам на борсата. Противно на очакваното, това обаждане никак не ме изненада или притесни. Дори почувствах някакво облекчение, сякаш ми бяха свалили белезници, които месеци наред са ми разранявали китките. Освен всичко друго, имах още един повод да напусна дома си и да потърся най-мъдрия и симпатичен старец, който някога бях срещал в живота си.
Не исках да ползвам градски транспорт, а и след повече от седмица, прекарана между четири стени, сега жадувах за простор и синьо небе над главата си. Затова тръгнах пеша по опустелите софийски улици. Магазините бяха със спуснати решетки, липсваха колите и обичайната за този час навалица. Удоволствието с което вдишвах чистия до нереалност въздух някак не се връзваше с тревогата, надничаща иззад пердетата на онемелите кооперации, но въобще не ми пукаше. Без хората градът беше станал изведнъж по-чист и по-спокоен и сякаш чакаше денят в който обитателите му ще се върнат по-здрави, по-истински и по-добри.
В офиса ме посрещна само служител от охраната и докато търсеше документите ме осведоми, че половината са в неплатен отпуск, а останалите като мен били освободени по взаимно съгласие. Човекът се опитваше да изрази съчувствие, а аз в това време оглеждах помещението и се опитвах без успех да изровя от паметта си поне един спомен, който да ме накара да съжалявам за раздялата с фирмата.
В един момент погледът ми се спря на некролог, прясно залепен със скоч върху една от стъклените врати. Краката ми се подкосиха,когато в снимката разпознах усмихнатото лице на дядо Асен. Направих крачка напред, за да съм по-сигурен, а охранителят, като видя това, прекъсна съчувствената си тирада и каза:
- Бащата на шефа! Онзи ден го погребаха. Колегите разправят, че началството бил бесен. Намерил му с връзки респиратор, а старият да вземе да го отстъпи на някакво непознато момче с което били в една стая. Представяш ли си?
Сигурно съм залитнал, защото стражът скочи и ме прихвана за раменете.
- Прилоша ли ти, бе човек? Чакай, ще ти донеса чаша вода.
Отпуснах се в най-близкия стол, а докато болката стягаше гърлото ми, видях в стъклото на вратата отпред лицето на Господ. Толкова си приличахме, сякаш бяхме близнаци, а в дясното му око блестеше една сълза - голяма, чиста, търсеща прошка сълза.
Копирано от фейсбук профила на Атанас Атанасов
