Днес да си спомним за Йордан Йовков: Вечери в Антимовския хан
Снимка: Йордан Йовков, Вечери в Антимовския хан
Из "Вечери в Антимовския хан"
Йордан Йовков
Дрямката на Калмука
Ханът на Сарандовица в Антимово не беше само на кръстопът, а на едно място, дето се пресичаха много пътища. И есенно време, когато от цяла Добруджа тръгваха кервани подир кервани коля към Балчишката скеля и към водениците в Ватова, нямаше през де другаде да минат, освен през Антимово, край хана на Сарандовица. Тогава тук започваха весели дни. Вън всякога можеха да се видят разпрегнати коля и докато прегладнелите коне дремеха под чуловете си-в хана свиреха гайди, чуваха се провиквания, а от време на време дюшемето захващаше да бумти, като че се продънваше под юнашката ръченица. Влезеше ли човек вътре, виждаше от пода до тавана да плува синя мъгла от цигари, а сред нея - калпаци, обърнати кожуси и мустакати, опалени от слънцето и от вятъра лица. Всички гълчаха и ако и да имаше и седнали, повечето стояха прави, с чаша вино в едната ръка и с камшик в другата - уж все готови да си ходят.
А зад тезгяха, сред пушека и мъглата на печените наденици, стоеше Сарандовица, снажна, мъжествена, хубава и в напредналата си възраст, със завити около ръченика си коси и със запретнати ръкави. Тя наливаше вино, приготвяше закуски, командуваше слугите и макар да беше претрупана с толкоз работа, пак сварваше да отвърне на някоя подхвърлена отдалеч шега, да се усмихне, дето трябва, да посрещне и изпрати гостите си с по някоя добра дума.
В кьошето до тезгяха пък, чужд на всичката тая глъчка, полегнал върху масата или отхвърлил глава назад тъй, че бялата му брада стърчеше напреки във въздуха, дремеше Калмука...
Тъй бях запомнил аз Антимовския хан. Чак до късно през есента, докато времето беше хубаво и пътищата сухи, ханът се пълнеше с хора и веселбите продължаваха непрекъснато. Старото вино се изпиваше и започваха вече да идат колата на преславските винари, които носеха големи бомби с непрекипяло вино, с душници от тръстика и с възглавници от сух папур.
Ето това време беше най-приятното за нас с дяда Гена. Приятелството и спомените ни бяха свързани най-вече с него и с Антимовския хан.
Дядо Гено беше близо седемдесетгодишен човек, но въпреки голямата разлика във възрастта ни, ние бяхме големи приятели; между другото и затова, защото и неговото, и моето положение в къщи беше едно и също. И той, и аз, можеше да се каже, бяхме донейде излишни хора. Аз се опитвах понякога да работя на хармана, но не ми спореше, не издържах и подгонен от шегите и подигравките на ония, които нито ги беше еня от жаравата, що сипеше слънцето, нито пък им ставаха пришки на ръцете от ябата и от греблото, бягах назад при книгите си, а когато ми омръзваха и те, отивах в кафенето на Алекси и сядах под сянката на салкъмите.
Тук или намирах вече дяда Гена, или след малко той ме намираше. Дохаждаше обикновено сърдит, току-що се карал със синовете си, които, както казваше той, не искали да го слушат. А всъщност синовете му, вече възрастни мъже, широкоплещести исполини, които, колкото работата биваше по-тежка, толкоз с по-голямо настървение се нахвърляха върху нея, не че не искаха, а нямаше защо да слушат стареца. Дядо Гено не харесваше нещо, настояваше да се направи инак, но като виждаше, че всеки работи, както си знае, и само се подсмива под мустак, кипваше, нахокваше хубаво оня, който му се случеше пред очи, напущаше хармана и дохождаше при мене под сянката на салкъмите, "Чуден свят се навъдил! - говореше той, още развълнуван, като смъркаше емфе от тенекиената си кутийка. - Ти му говориш едно, то - друго!" Аз изслушвах търпеливо оплакванията му, давах му право във всичко и моето съчувствие, наедно с емфето, успокояваше малко по малко дяда Гена. Тогава ние оставяхме настрана катадневните злоби, заговорвахме за големи работи, за политика и за световните събития, а тъй като дядо Гено четеше Вечния календар, говорехме понякога за зодиите и за предсказанията на прочутия Казамия.
Но дошло беше време да се ходи на скеля и затуй сянката на салкъмите и астрологията не ни задоволяваха вече. Ние видяхме да се измъкват първите натоварени кола по балчишкия път и, като закъснели жерави, усетихме страшно нетърпение и мъка. Влечеше ни скитничеството по пътищата и повече не можехме да стоим. Защото все пак ние не бяхме съвсем излишни с дяда Гена и ако някои работи ни се отказваха или не можехме да ги вършим, имаше една, която се предоставяше напълно на нас: да отиваме на скеля в Балчик. Това време беше дошло вече, а наедно с него - и нашият ред. И в срещите си под сянката на салкъмите през последните два-три деня ние не говорихме за никоя зодия, не споменахме нито веднъж името на Казамия. Говорехме само за предстоящия път, определяхме деня и часа на тръгването, не пропущахме и най-малките дреболии. А наедно с това ние си припомвахме за предишните си пътувания и твърде често говорехме за Антимовския хан.
Най-после уреченият ден дохожда и вие тръгваме. Колата са препълнени с жито, пристегнато в козините джебелници, зад нас е хвърлен по чувал със слама, ние поемаме юздите, охранените коне бодро поемат пътя, а от голямата тежест колата не друска и колелетата леко се поклащат настрана, но не дрънчат. Тръгваме на заход слънце, тъй като дългия път трябва да минем през нощта, да бъдем рано сутринта на скелята и още същия ден да можем да потеглим назад. Пред нас се точи бялата ивица на пътя; където има малка урва, слизаме и си приказваме с дяда Гена. После пак се качваме. Започва да се свечерява, стърнищата и кукурузите тънат в здрач, не виждаме ни хора, ни добитък и само в някоя угар стърчи неподвижният силует на някой грамаден орел.
Вървим още дълго време, всеки стои на колата си и мълчи. Не се виждаме един други, не виждаме нищо и наоколо - тъмно е и полето се затваря около нас в черен кръг, над който свети небето, осеяно със звезди. Близо към полунощ, когато умора наляга конете и нас, изведнъж ниско под звездите, които постоянно притеглят погледите ни, виждаме познати очертания на дървета - големи черни кълба, под които слабо се белеят къщи. А малко след това, в тъмнината светват редица осветени прозорци и широко разтворена врата, от която излиза сноп светлина и залива мегдана.
Това е Антимовският хан. Ние спираме и разпрягаме, конете захрупват ечмяната слама и щом обърнем стъпките си към хана и зачуем гласа на Сарандовица, тъмното поле и звездите избягват сякаш далеч зад нас и в душата ни изведнъж нахлува сладостта на почивката.
Ненавикнали на светлината, ние се спираме с дяда Гена на прага и оглеждаме кръчмата. Тоя път имаше малко хора. Щом ни забеляза, Сарандовица подигна очите си от тезгяха и весело се поздрави с дяда Гена. Веднага тя пак се залиса в работата си, но след малко, когато ние с дяда Гена бяхме вече седнали на една близка маса, тя излезе от тезгяха, спря се сред кръчмата и като тури запретнатите си ръце на кръста и се усмихна с оная усмивка, която веднага се появяваше на лицето й, щом поискаше, каза:
- Е, дядо Гено! Сега вече пред всички мога да кажа, че познаваш. Каза, че таз година ще има берекет, и ей на, сбъдна ти се думата. Такъв берекет рядко е имало. Ама как позна, я кажи!
- Знаци имаше! - каза дядо Гено, малко възгордян от хвалбата, и смръкна емфе. - Знаци имаше! Естеството дава знаци, стига само човек да ги види и да ги проумее.
- Аз не съм видяла нищо. Какви знаци е имало?
- А големите дъждове по Спасовден? Таквиз дъждове бяха, че овчарите разправяха, че уж били видели една нощ да пада от облаците огнен змей. Ама хайде да оставим туй, може да е било змей, може да е било светкавица, а птичетата, птичетата, дето се появиха на другия ден! Колко много бяха, на облаци, на облаци, небето почерня. И все на тая страна вървяха, отдето изгрява слънцето...
- Наистина - каза Сарандовица ниско, като че си спомваше нещо. - Тия птичета ги видяхме и ние. Е, че какво пък от туй - птичета, като птичета.
Дядо Гено се усмихна съжалително, потърси емфе-то си и каза:
- Сарандовице, чуеш ли какво ще ти река: не си глупава жена, ама нито знаеш какво нещо е зодия, нито си чувала що дума Казамия. Казваш - птичета, като птичета. Не е тъй то!
Дядо Гено, току-речи, се разсърди и кихна.
- Тия птичета - продължи той - какви бяха, колко бяха? Небето почерня. Не бяха те от тия птичета, дето всеки ден ги гледаш. А който знай и от тебе, и от мене повече, е казал: тез птичета идат от презморски земи, от островите, що са накрай света. Там живеят тия птичета, никой не ги вижда, никой не ги стига, но дигнат ли се и полетят, да знаеш, че ще има берекет, ама ще има и война...
- Приятелю Гено - обади се Калмука, който, както всякога, дремеше в кьошето до тезгяха, и с мъка разлели затворените си клепачи, - без докачение, ама ще река, че туй е, кажи го, бабини деветини. Отде ще ти познае едно птиче какво ще се случи. Берекет има, право е, а война? Война няма. Аз не съм чул да има война!
Дядо Гено веднага посегна за емфето, а това беше сигурен знак, че е разсърден. Той помълча, привидно спокоен, като че ли не искаше да удостои Калмука с отговор, но след малко каза:
- Калмук, Калмук! В това кьоше, дето спиш, остава само да спуснеш корени. И разбираш толкоз, колкото разбира едно дърво. Нямало било война. Вземи вестника и ще видиш: от два месеца вече насам Америка бие мексиканеца. Ама ти нищо не си чул. Дай ти само да дремеш в кьошето и да слушаш как пърпорят полите на буля Сарандовица...
При тия думи Калмука подигна бялата си брада и гърлесто и лениво започна да се смее. Засмя се и Сарандовица и още един човек, който, откато дойдохме, стоеше прав при тезгяха и приказваше от време на време със Сарандовица. Той беше облечен граждански, но малко опърпан, с големи жълти мустаци и малки очички, които някак гузно и глупаво примигваха. В ръката си въртеше чепат бастун, а около шията му, наместо вратовръзка, беше завързана проста червена кърпа с бели капчици.
Сарандовица се залови да тършува из чекмеджетата и да брои пари. Ние седяхме доста настрана от всички, тъй че никой не можеше да ни чуе, ако гово-рехме ниско. Дядо Гено поглеждаше към Сарандовица и ми казваше:
- Тази жена няма да остарее. Като я гледам, сякаш гледам майка й, оная, старата Сарандовица. А! лична жена, тя беше по-хубава от тая, по-сладкодумна. Паша да минеше по тоя път, трябваше да се отбие и да я види. А тая брада насреща - каза дядо Гено и посочи Калмука - тогава беше млад, но пак в него кьоше стоеше. И пазеше оная, другата Сарандовица, както пази сега и тази. Ле-е-жи, като някой пес пред овчарска колиба...
............................
Йордан Йовков, роден 9 ноември 1880 г. в Жеравна, Източна Румелия, починал 15 октомври 1937 г. (56 г.) в гр. Пловдив, Царство България
