Неделя, 21.07.2019

Начало » Здраве » Йорданка Петкова: Наследственият ангиоедем и моят род, живот с рядка болест

Йорданка Петкова: Наследственият ангиоедем и моят род, живот с рядка болест

Наследственият ангиоедем и моят род
Наследственият ангиоедем и моят род

 

Наследственият ангиоедем и моят род

Едва на петдесет години реших да се „върна назад” във времето на моя род по линия на баба ми. Не знам защо отлагах толкова време. Вероятно страха пред истината особено за диагноза, която е „дамгосала” толкова много хора в семейната ни история. Дълго време инстинкта ми за самосъхранение не ми позволяваше да се заровя в тази тъжна история и едва ли бих намерила по-подходящо време и за в бъдеще.

Отправих се на път към селото, където живееше все още най- възрастната ни роднина с тази диагноза. Вече си бяха отишли баба ми, баща ми и леля ми. Посрещна ме жена прехвърлила седемдесетте години, но на лицето й сякаш бяха се очертали още толкова отгоре. Очите й изписваха дълбока… дълбока болка, като кладенец без дъно. Познавах точно този поглед, който ме гледаше всеки ден от собственото ми огледало.

Зарадва се много като разбра коя съм и думите й се отприщиха, защото знаеше, че аз съм единственият човек, който би я разбрал.

Редките диагнози със своите екзотични имена те карат да се чувстваш като един „бутиков екземпляр” и срещнеш ли себеподобен той става твое семейство, брат или сестра.

Величка: ”Какво да ти кажа, леля!? Моят баща все се подуваше... я корем го заболи много... я гърлото ще му се спуши... сякаш ще умре. Я се надувах само по ръце и крака, но след като станах на четиридесет години и се започна у гърлото. Уж гледам на устната едно топче твърдо и аха... след някой час едваш преглъщам... отиде ми у гърлото. Няма ден, няма нощ… голямо тегло тегля от години. Моят баща Петър имаше пет сестри - баба ти Стояна, баба Ирина, баба Пяна, баба Нака и твоята баба. Той пък наследил болестта от неговата майка Велика. Я съм кръстена на нейно име. Още помня кога се надуеше лице или друго и нейната майка ще й резне малко по ръките да й пусне кръвчица да мине… а кога има и ще й сложи пиявици по кожата. То тогава не се е знаело какво е и са се лекували по бабешки как си решат.

Ти не знаеш щото не беше родена, ама тя умря у вас. Тръгнала зимата на гости у ваше село при баба ти и там й се запушило гърлото . Помня как у снега минавахме пеша моста и газехме доде стигнем у тяхното село. Беше 1954 година, а бе родена 1897 г.

А на твоята баба, дъщеря й Данчето и тя си отиде - търпяла цяла нощ, а на сутринта тръгнали към гарата за у града на болница. Влакът закъснял и кога се качили, нейде между гарите си отишла милата...

Тегло, леля, тегло голямо имало да става у рода ни. Слава на Бога, че у мойте деца не се разви този пусти оедем ли... как му беше името, се го бъркам. Кога ида у болницата и лекарите не го знаот. Кога е стар лекар ме знае, но напоследък все младоци и не го чували даже.

Още помня кога за първи път ми казаха какво ми е. Ей сега пак ще се разплача. Един възрастен лекар ме попита дали не познавам баба Недялка от П-ца. Язе казах, че ми е леля и той само рече „Ясно!”


Гласа й затрепери и мъката й изплува от очите на едри, едри капки. Забърса ги с набраздените си селски ръце и въздъхна, за да издиша мъката си, дето беше заседнала като буца в гърлото.

Правилно бе усетила, че само аз бих я разбрала и само аз бих видяла тъгата зад любезната й усмивка.
Йордан Йовков в „По жицата” е казал в едно изречение всичко: „Боже, колко мъка има по този свят, Боже!”

Йорданка Петкова

Е - здраве и култура Здравен форум

25-05-2019 | виж всички новини | 





comments powered by Disqus

Коментари










Най-четени

 За теб

Design and Development:
DREAMmedia Creative Studio