Понеделник, 16.09.2019

Начало » Култура » Из "Парижката Света Богородица", Виктор Юго

Из "Парижката Света Богородица", Виктор Юго

Из
Из "Парижката Света Богородица", Виктор Юго

 

Из "Парижката Света Богородица", Виктор Юго


"Обаче дрипльовците не се отчайваха. Над двадесет пъти вече дебелата врата, върху която те налитаха, се разтърсваше под напора на дъбовата стенобойна, засилен многократно от напрежението на стотици ръце. Дървените крила пращяха, резбите се разхвърчаваха на трески, пантите подскачаха при всеки удар на винтовете, ключалките се изкривяваха. Дървото между железните ребра се разсипваше на прах. За щастие на Квазимодо по-голямата част от вратата бе от желязо, а не от дърво.

Той чувствуваше обаче, че вратата се олюлява. Макар че не чуваше, всеки удар на стенобойната отекваше едновременно в недрата на църквата и неговите вътрешности. Той виждаше отгоре ожесточените победоносни скитници, които се заканваха с юмруци на тъмната фасада, и облажаваше, мислейки за себе си и за Есмералда, крилатите бухали, които излитаха на орляци над главата му.
Дъждът от камъни не бе достатъчен, за да отблъсне нападателите.

В този тревожен миг Квазимодо забеляза малко по-ниско от балюстрадата, от която замерваше мошениците, два дълги каменни капчука, които се стичаха непосредствено над главния портал. Вътрешният отвор на капчуците бе издълбан в плочите на площадката. Хрумна му спасителна мисъл. Той изтича за съчки в стаичката си, сложи върху съчките много летви и оловни листа, запаси, които още не беше използувал, и като натъкми добре тази клада точно пред отверстието на двата капчука, я подпали с фенера си.

През това време, понеже камъните не валяха вече, просяците престанаха да гледат нагоре. Задъхани като хайка кучета, преследващи глигана чак в бърлогата му, скитниците се блъскаха безредно около средната врата, разнебитена от стенобойната, но все още удържаща напора. Те очакваха тръпнещи окончателния удар, който щеше да издъни. Надпреварваха се да излязат по-напред, за да се втурват първи, когато вратата се отвори, в богатата катедрала, обширна съкровищница, насъбрала тривековни богатства. Припомняха си един на друг с радостни и алчни ревове прекрасните сребърни кръстове, златотканите одежди, позлатените гробници, пищния разкош на олтара, ослепителните празненства, осветени с факли, залени в слънце, всички тия блестящи обреди, когато ковчежетата с мощите, свещниците, чашите, дарохранителниците, реликвите покриваха олтарите с броня от злато и диаманти. Без съмнение в този вълнуващ миг всички тия „прокажени“ и „немощни“, архимошеници и „пострадали от пожар“ мислеха много по-малко за освобождаването на циганката, отколкото за ограбването на „Света Богородица“. Ние сме склонни да допуснем дори, за мнозина от тях Есмералда бе само благовиден предлог, ако изобщо крадците се нуждаят от някакъв предлог.

Внезапно, точно когато се струпаха за последен напън около гредата, сдържайки дъх и напрягайки мускули, за да нанесат решителния удар, се раздаде вой, по-страхотен от вопъла, избликнал и заглъхнал под гредата. Тези, които не викаха, които бяха оцелели, се огледаха. Две струи разтопено олово се изливаха от сградата точно там, където навалицата беше най-гъста. Човешкото море хлътваше под кипящия метал, който скоро образува в двете точки, където се изливаше, две черни, димящи дупки, както когато се излива гореща вода върху сняг. Полуобгорени умиращи се гърчеха и ревяха от болка. Около двете главни струи летяха капки от този страшен дъжд, те пръскаха нападателите и проникваха като огнени свредели в черепите им. Оловният огън правеше на решето окаяните нападатели.Разнесоха се покъртителни вопли, и най-смелите, и най-страхливите побягнаха безредно, захвърляйки гредата върху труповете, и преддверието за втори път опустя.

Всички погледи се устремиха към върха на църквата. Пред тях се разкри необикновена гледка. На най-горната галерия, по-високо от централната розетка, гореше буен огън, чиито пламъци се възвисяваха между двете камбанарии, обкръжени с вихър искри — огромни, буйни и яростни пламъци, късове от които излитаха заедно с пушека, носени от вятъра.

Под огъня, под тъмната балюстрада с изрязани огнени три-листници, двата капчука, две чудовищни уста, бълваха безспир огнения дъжд, чиито сребристи струи се открояваха на тъмната долна част на фасадата. Приближавайки се до земята, двете струи разтопено олово се разширяваха като снопове, подобно водата, която шурти из многобройните дупчици на лейка. Над пламъците се възвисяваха огромните кули с рязко откроени стени — едната съвсем черна, другата кървавочервена, — още по-високи с гигантските сенки, които хвърляха чак до небето. Безбройните им скулптурни фигури на дяволи и дракони бяха придобили зловещо изражение. Те бяха сякаш оживели под треперливите отблясъци на огъня. Хилеха се змейове, лаеха капчуци чудовища, саламандри раздухваха жаравата, кихаха дракони, задавени от дима. А между тези чудовища, разбудени от каменния си сън, от свистящия огън и необичайния шум, имаше едно, което се движеше и минаваше от време на време, пред пламтящата клада като прилеп пред свещ.


Без съмнение този невиждан фар щеше да разбуди дори дърваря по далечните хълмове на Бисетър и щеше да го изплаши с огромните колебливи сенки на кулите на „Света Богородица“, играещи по храсталаците."

Е - здраве и култура Позитивно

16-04-2019 | виж всички новини | 





comments powered by Disqus

Коментари










Най-четени

 За теб

Design and Development:
DREAMmedia Creative Studio