Понеделник, 18.11.2019

Начало » Култура » Джеймс Мидълтън за депресията откровено: "Сега знам, че е ОК да не чувствате ОК"

Джеймс Мидълтън за депресията откровено: "Сега знам, че е ОК да не чувствате ОК"

Джеймс Мидълтън за депресията
Откровено есе на Джеймс Мидълтън за депресията

 

"Депресията не е просто тъга. Тя е рак на ума"

 

Джеймс Мидълтън, брат на херцогинята на Кембридж и съпруга на принц Уилям Кейт, призна в откровено есе, че се бори с клинична депресия от 2016 г. 

31-годишният бизнесмен разкри историята на заболяването си в есе за "Дейли мейл", където описва детайли симптомите, усещането за безнадеждност и осъзнаването на причините за кризата, с която в крайна сметка се е справил.

 

Публикуваме есето за депресията на Джеймс Мидълтън с известни съкращения:

"Всяка нощ сънят ми се изплъзваше. Какофония от въображаеми звуци кънтеше в главата ми. Усещаше се, сякаш 10 различни радиостанции се надпреварват за ефирно време, а бученето беше безкрайно и изтощаващо.

Сутрин се изтръгвах от леглото и се отправях към работа, а там просто се взирах с празен поглед в екрана на компютъра, като броях минутите до момента, в който ще мога да се прибера обратно у дома.

Бях обсебен от омаломощаваща инерция. Не можех да отговоря дори на най-простите съобщения, затова изобщо не отварях пощата си. Не можех да комуникирам дори с най-обичаните ми хора - семейството и близките приятели.

Джеймс Мидълтън с есе за депресията

Безпокойството им ставаше все по-настоятелно, но оставаше без отговор, докато аз потъвах все по-дълбоко в блатото на отчаянието. Всички цветове и емоции бяха изчезнали от света ми, а всичко беше сиво и монотонно.

Знам, че съм щедро благословен и имам привилегирован живот. Но това не ме имунизира срещу депресията.

Сложно е да опиша това състояние. Не е просто тъга. То е болест, рак на ума. Депресията не е чувство, а липсата на чувства. Съществуване без цел и посока. Не можех да усетя радост, вълнение или нетърпение - единствено паническото сърцебиене ме караше да стана от леглото сутрин.

Истината е, че не съм мислил за самоубийство, но и не исках да живея повече в това състояние на духа.

Чувствах се неразбран; чувствах се като пълен провал. Не бих пожелал и на най-големия си враг да изпита това усещане за безполезност и отчаяние, изолацията и самотата. Усещах се така, сякаш полудявам.

И така преди малко повече от една година - през декември 2017 г. - след като търпях прогресивно влошаване на психичното ми здраве в продължение на повече от 12 месеца, натоварих кучетата в колата и - без да казвам на никого къде отивам - се отправих към дива местност край Езерния район (в област Къмбрия в Северна Англия), която обичам от дете.

Там плувах в ледените води на Конистън Уотър, правих самотни преходи по покритите със сняг върхове и прекарах няколко дни сам в отдалечена къща, като се опитвах да успокоя бурята в ума си.

В тези дни най-после осмислих факта, че не мога да се справям повече, че не съм съвсем добре; че отчаяно имам нужда от помощ. А това осъзнаване доведе до своеобразно спокойствие: знаех, че ако приема помощ, ще има надежда. Това бе малка искра в мрака.

Вероятно се питате защо реших едва сега да говоря за клиничната депресия, която ме порази за първи път в края на 2016 г. Причините са две.

На първо място, чувствам - макар че никога не бих казал, че съм се излекувал - че сега я разбирам, а с професионална помощ успях да си създам стратегии за овладяването й. Днес изпитвам ново усещане за целенасоченост и вкус към живота.

На второ място - и може би най-важното - чувствам се длъжен да говоря публично за това, защото именно за тази кауза се борят моят зет принц Уилям, сестра ми Катрин и принц Хари в благотворителната организация за психично здраве "Heads Together".

Те вярват, че можем да преодолеем стигмата, свързана с психичните болести само ако сме достатъчно смели да променим посоката на обществения дебат, да отстраним негативните асоциации. Затова не би било честно да прикривам своята история. Искам да говоря за нея, а те ме мотивират да го направя.

Депресията е само малко парче от сложния пъзел на личността ми. От дете знам, че страдам от тежка дислексия - и буквите, и цифрите все още "подскачат" и се разфокусират по страницата пред мен, а в някои дни се затруднявам да спелувам дори най-простите думи.

Едва когато преди година бях диагностициран с разстройство с нарушение на вниманието (Attention deficit disorder - ADD), всички странности и слабости на личността ми започнаха да се обясняват.

Моментът, в който ми съобщиха диагнозата, за мен беше момент на разкритие. Толкова много неща се осмисляха. Това беше причината, поради която имам проблеми с концентрацията, съзнанието ми се отвлича към чудати блянове, елементарни задачи като оправянето на леглото стават сравними по трудоемкост с попълването на данъчна декларация.

ADD обяснява и други неща - защо съм неспокоен, енергичен и импулсивен, защо се захващам със задачи, но не ги довършвам, защо понякога изглеждам нетърпелив и не изслушвам хората, тъй като умът ми препуска по посока на поредната нереалистична мечта.

Все пак, разглеждам ADD и като дар: тя е причината за креативността и емоционалната ми наситеност. Заради нея ми хрумват фантастични и оригинални идеи. Тя обаче обяснява и защо се затруднявам с всекидневните дреболии на управлението на бизнеса. Сега обаче започвам да налагам ред в живота си. Съставям си списък с 10 неща, които искам да свърша всеки ден. Ако знам, че имам сериозна нужда от концентрация върху дадена задача, е възможно да взема лекарство, предписано от лекаря ми за контрол на симптомите.

Ако това е моето настояще, то също така обяснява и миналото ми. Спомням си как от ранна възраст знаех, че мозъкът ми е подреден по-различно от повечето хора. В началното училище бях много бавен при четенето и математиката, но бях сръчен и практичен. От дете изпитвах любопитство към разглобяването на всевъзможни предмети и повторното им сглобяване. Събирах плоскости от IKEA без инструкции, като интуицията ми подсказваше как би трябвало да си паснат парчетата само гледайки рисунката на завършения продукт.

Само че когато ме караха да чета книга на глас пред целия клас, буквите започваха да се разпръскват, да се формират странни думи; четях различна история от тази, която виждаха всички останали.

Бях ужасен от подигравките, срамувах се, че уча бавно. Криех учебника за начинаещи в такъв за по-напреднали, така че съучениците ми да не разберат, че съм толкова изостанал от тях.

Усещах и напрежението от факта, че не мога да пиша правилно. Думите се превръщаха в неразбираеми драскулки, защото не знаех как да ги спелувам (и сега често не успявам). Ставах все по-изолиран заради дислексията, тъй като изпусках извънкласни дейности, докато наваксвах с учебния материал. Непрекъснато изоставах.

Сега, разбира се, знам, че ADD ми е пречила да се фокусирам върху най-дребните задачи - дори миенето на зъби и обличането ми се струваха непреодолими, безсмислени упражнения. Когато се прехвърлих в по-горните класове, следвайки сестрите си в Марлборо Колидж, Уилтшър, изпитвах ужасна носталгия по дома.

По това време Катрин вече беше приета в университета, но присъствието на Пипа беше успокоително. Въпреки всичко, не се чувствах на място. Заради дислексията разполагах с допълнително време, за да взема изпитите си, което беше лишено от смисъл - просто означаваше, че имам повече време да осъзная, че не знам отговорите.

Помагаха ми и ме прилъгваха с похвали, за да успея да изкарам базовата диплома, но матурите се оказаха невъзможно трудни.

Оценките ми бяха потресаващи, затова ги карах отново, и отново, докато най-после постигна резултат, достатъчен да се запиша в Университета в Единбърг, за да уча мениджмънт на екологичните ресурси.

Един месец по-късно се запитах: "Какво правя тук?". Не можех да се справя със самостоятелния учебен процес и исках да прекъсна. След една година наистина го направих.

Не критикувам системата. Но тъй като не знаех, че умът ми работи по различен начин - родителите ми също не знаеха - не можех да се справя с ADD. Ако диагнозата и помощта бяха дошли навреме, вероятно животът ми щеше да бъде значително по-лесен.

Така или иначе, чувствах се неспособен да отговоря на обществените очаквания. Знаех и че никога няма да мога да работя за друг, освен за себе си - не бих могъл да се справя с ограниченията и рутината на наемния труд - затова на 20-годишна възраст създадох две фирми. Едната доставяше сладкарски комплекти за домашни пекари, а другата - "Nice Cakes" - произвеждаше персонализирани торти с напечатани снимки.

И двете вече са закрити, но се учих от тях и се развивах. Днес съм собственик на компанията за персонализирани картички Boomf, с която много се гордея и се вълнувам за бъдещите проекти.

Създаването на бизнес е безкрайно трудна задача, дори без да страдаш ADD и дислексия. При наличието на двете състояния, всичко ми се струваше твърде тежко за преодоляване.

Вътрешните съмнения подриваха увереността ми, нищо не караше да изпитвам радост, страст или приятно вълнение.

Към края на 2016 г. сърцето ми започна да бие толкова бързо, сякаш бе двигател, форсиран на пълни обороти. Знаех, че нещо не е наред, затова се обадих на личния си лекар и се подложих на изследвания, които установиха аритмия (неравномерно сърцебиене), предизвикано от стрес и паника.

След кратък прием на лекарства симптомите отшумяха. Но противно на съвета на лекаря - не предприех никакви мерки за лечение на основната причина за проблема.

По-голямата част от 2017 г. премина в мъгла. Едва функционирах, престанах да общувам с приятелите си, продължавах да изпълнявам житейските и работните всекидневни задачи, но не постигах нищо.

Стигнах на крачка от решението да закрия компанията си. И въпреки това сърцето ми биеше така, сякаш ще се изтръгне от гърдите ми. Опитвах се да се разубедя, че съм добре. Отдавах всичко това на работния стрес.

Семейството ми, притеснено до краен предел, не успяваше да пречупи преградата на мълчанието ми.

Исках да не мърдам от леглото по цял ден, а само силната паника - чувството, че някой крещи в лицето ти - ме караше да ставам сутринта.

И така, в края на годината, след месеци на безсъние, стрес и инертност, осъзнах, че трябва да се видя с лекарката си отново. Когато й позвъних, се усещах така, сякаш се опитвам да възпра водопад от емоции. Затруднявах се да обясня каквото и да е, бях на крачка от сълзите.

"Не съм ОК. Имам нужда от помощ", успях да кажа. Този път знаех, че съм готов да послушам съвета й и да се срещна с психиатър. След това осъзнаване отпътувах до Езерния регион, за да избягам за няколко дни. И усетих освобождаването.

Срещам се с психиатъра д-р Перейра всяка седмица. Той ме изпрати на изследване за ADD и това беше първият тест, който преминах успешно! Едва когато започнах да разбирам състоянието си, всичко започна да идва на мястото си и да се осмисля.

Дадох разрешение на личната си лекарка да говори със семейството ми, което беше безкрайно притеснено за мен в продължение на месеци. На този етап самият аз не можех да говоря с тях и исках независим и обективен професионалист да им обясни какво се случва с мен.

Вероятно се учудвате защо не им доверих проблемите си, но най-трудно е да говориш с онези, които са най-близки. Беше невъзможно да разкажа какво измъчва ума ми пред хората, които обичам. Съответно, както и да се опитваха да ме успокоят, думите им бяха напразни.

Затова се отдалечих от тях, отхвърлях добронамерените им съвети и накрая спрях да отговарям на обажданията и съобщенията им.

В началото на януари миналата година си взех почивка от работа. Беше огромно облекчение да се отдам изцяло на работата по възстановяването си. Започнах да изучавам депресията и с удоволствие посещавах терапевта си. Малко по малко слънчевите лъчи отново пробиваха мрака.

...

Хората ме питат дали известността е допринесла за болестта. Щях ли да съм толкова депресиран, ако не бях обект на натиск от публичния интерес поради връзката ми с кралското семейство? Отговорът е - вероятно да. Но нямаше да разполагам със същото внимание или платформа, за да разкажа своята история.

...

Усещам, че съм длъжен да говоря, за да помогна на другите, които страдат като мен. Знам, че това не е признание за слабост. Стигмата на психичните заболявания намалява.

Колкото и да е трудно да го призная, днес се радвам, че преминах през клиничната депресия, защото сега вече разполагам с уменията за борба. Познавам много по-добре своите сили и слабости, много по-уверен съм в себе си, отколкото преди. Крайният резултат от този преход беше позитивен.

Ако трябва да обобщя всичко в едно изречение, то е следното: "ОК е да не се чувствате ОК". Това е мантрата, която ми даде силата да проговоря. А това свали огромен товар от раменете ми."

Е-здравеЙ Минути отдих

17-01-2019 | виж всички новини | 





comments powered by Disqus

Коментари










Най-четени

 За теб

Design and Development:
DREAMmedia Creative Studio