Понеделник, 18.11.2019

Начало » Култура » Дайчовото хоро: Легенда за Дайчо войвода

Дайчовото хоро: Легенда за Дайчо войвода

Дайчовото хоро: Легенда за Дайчо войвода
Сн. Хороводец - народни танци за всички възрасти

Кой бе Дайчо, незнайния момък,
дето остави своето име -
през времената до днес да се помни,
през вековете до днес да го има?
Дайчо живее и ще живее -

Дайчовото сърце хорото люшка,
ако е момък - вятър повее,
ако е девойка - свие вихрушка.
То е походка на млада жетварка,
що ситно ситни рано ранила,
то е скок на овчар пред овчарка -
в гори тилилейски мома - самовила.

 

То е замах на косач в ливада,
от росен звездел откос що мята,
то е сърцето на всички млади,
дето живеят с дъха на земята.
То е стъпка на млад хайдутин,
дето му царство горе в Балкана,
дето пашата, люто налютен,
всякак се мъчи жив да го хване.

 

Какъв бе Дайчо хайдутин -
девет лета хайдутувал,
девет паши е объркал,
та го е хванал десети.
Тръгнали Дайчо да бесят
в Търново срещу конака,
дошел пашата да види
какъв е тоя хайдутин,
дето раята разбуни,
дето агите обърка,
дето султана налюти.

 

Дигнаха черно бесило
под две дървета, два дъба,
пашата дума на Дайчо:
- Дайчо ле, върли хайдутин,
искаш ли прошка от мене,
от мене или от султана?
- Не искам прошка от никой!
Прошка да ми е гората,
гората и планината,
дето и трева погазих,
дето и клони покърших,
дето и вода кървавих,
а да ми, пашо, повикат
Еленко, млад кавалджия,
хоро да ми посвири
моето хоро хайдушко
пред смъртта да си потропна,
с живота да се разделя...

 

Стъпвай-пристъпвай, Дайчо хайдутин, чевръсто,
няма ръцете си как да поставиш на кръста,
няма нозете си как да разставиш широко,
няма главата си как да изправиш високо.
Тежки синджири ти дърпат, Дайчо, нозете -
дето са бродили девет години в Балкана,
ситни синджири ти стягат, Дайчо, ръцете,
дето са стискали здравата пушка - отмяна,
тънки конопци ти дърпат през шия главата,
дето е гледала волни орли в небесата.

 

Стъпи-пристъпи Дайчо войвода хайдушки -
вятър повее, листе на дъбе разлюшка,
свие-извие, тежки синджири подзвекат -
сърцето играе, дори когато е вързан човекът,
рипне юнакът, тропне, синджирите гръмнат -
трепне мегданът, хвърли искри калдъръмът.
- Я отвържете нозете на Дайчо юнака! -
глас се обади ясен и строг от конака.

 

Усетили в миг свободата нозете хайдушки
свиха-извиха, понесе се вихър-вихрушка,
рипне хайдутинът, тропне чевръст, непокорен -
буря планинска, дъб ще изкърти из корен,
но Дайчо не може юнашки ръце да размаха -
стяга го в китката дребен синджир, сиромаха.
- Как ви, заптии проклети, трае сърцето
юнак да играе с дребен синджир на ръцете?

 

Размаха юнакът ръцете, плесна, повтори -
силни криле на орел го понасят нагоре,
нагоре дето се тъмен тъмнее Балкана,
тъмен тъмнее към самодивска поляна ...
Свири Еленко, ситни свирнята хайдушка
не изтрая пашата, гръмна към облака с пушка.
- Чуйте, заптии, всичките ще ви избия!
Скоро свалете въжето от юнашката шия,
скоро махнете от тука туй черно бесило,
не ви ли стресна гяурската твърдост и сила?

 

Който и преди смъртта си тъй тропа хорото,
нему са малко на тоя свят дори два живота.
Разкажи, мой стих и песен моя,
как е играл Дайчо пред бесило,
та хорото му дори до днеска
пази свойта красота и сила.

 

Нека помнят младите, да знаят,
да го предадат от внук на внука,
че роденото в труда, в борбата,
то е песен, мъдрост и поука,
че дорде от горе, от Балкана
стария хайдушки вятър вее,
българските стъпки и напеви
ще живеят, горо, ще живеят... 

Легенда за Дайчо войвода

Е-здравеЙ Минути отдих

22-01-2019 | виж всички новини | 





comments powered by Disqus

Коментари










Най-четени

 За теб

Design and Development:
DREAMmedia Creative Studio