На 10 май 1840 г. е роден българският революционер Хаджи Димитър
Снимка: Хаджи Димитър
Българският революционер Димитър Асенов, по-известен като Хаджи Димитър, е роден в Сливен на 10 май 1840 г. в семейството на търговец.
При навършването си на две години, семейството му го завежда на поклонение в Йерусалим и оттогава Димитър става хаджия.
На 24 г. Хаджи Димитър се включва и организира значими чети с цел отстраняване на знакови фигури от Османската империя. През 1862 г. става знаменосец на четата на Стоян войвода, която има за цел да убие търновския гръцки владика. Преди влизането в Търново четата се разпада и четниците се отделят от войводата. Командването се поема от Хаджи Димитър, който ги повежда към Сливенския балкан.
През 1865 г. Хаджи Димитър заедно със Стефан Караджа се включват в четата на Георги Раковски.
На 9 юли 1868 г. в Канлъдере на няколко километра на юг от Дългидол става кръвопролитно сражение, в което четата е разбита. Ранен и пленен е Стефан Караджа. Под ръководството на Хаджи Димитър останалите 58 души продължават сраженията. Днес в Канлъдере, означаващо „кървава река“ на турски, има паметник и чешма, посветени на четниците, загубили живота си в битката.
На 18 юли 1868 година на връх Бузлуджа в Шипченска планина е последната битка на четата. Историческите данни сочат, че в това сражение е убит и самият Хаджи Димитър. Според друга версия той е отнесен до връх Кадрафил и там е починал от раните си.
Хаджи Димитър, Христо Ботев
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
Творбата е печатана за първи път във в. "Независимост", 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в "Песни и стихотворения".
Здраве и култура
